За Смъртта №4 (Трансплантация)
Спъна се.
Залитна рязко, едва не падна, но се удържа и след като полетя напред овладя тежестта си и се огледа наокло.
Заведението беше полу-празно. Барманът стоеше някак далечно и все така чистеше една от чашите. В дъното се мържелееха силуетите на няколко жени които доволно си мъркаха една на друга, сетне избухваха във високи и непристойни смехове, осъзнаваха смъртността си и отново утихваха. Повечето от чашите стояха вече изпразнени. Близо до вратата седеше млад мъж с кожено яке и премного пръстени на ръцете си. Ваксата в косата му лъщеше на фона на замиращият ден, а той продължаваше все така жизенено да говори по телефона си, ръкомахайки с една ръка.
Студеният януарски ден изпълваше въздуха навън със сковнаността си, остър и режещ. Снегът гордо лежеше по дребните улички, разлагащ се в киша, другаде отстояваше великолепието си, запазил белотата си върху някоя поляна или бавно процеждащ се от клоните на някое дърво. Крехките ледени кристали се рееха безцелно, носени от светлината, сетне опиянени от устрема си се забиваха в някоя повърхност, където безкрайната им студенина изгаряше моментално и оставяше само дребни мокри силуети.
Едва сега се усети. Никой не беше разбрал за спъването му. Пък неговият свят за малко да свърши. Вече виждаше безмилостния дървен под, готов да засрещне цялото му съществуване и в стоицизма си годен да сложи край на едно елементарно човешко същество. Всичко мило и любимо щеше да се разлее алено по земята, спомените му щяха спокойно да угаснат в надвечерието на забравата и сърцето му, така енергично и живо щеше да утихне, от тътен в брътвеж, от брътвеж в пълен покой. Заболя го. Не от неумолимата среща с вдървената, дъсчена съдба, нея избегна. Заболя го от самота. Обикновенно преди края си хората биваха заобиколени от свои любими – котки, кучета, понякога други хора. А той сега стоеше с учестеното си дишане, заобграден от самота. По-скоро от отчуждение. Доплака му се. Преди да се усети коленете му се подкосиха и той остана така коленичил по-средата на заведението.
В тоя момент една от жените в дъното на ресторанта се раздели с празната си чаша и с лековерен жест на ръката се отправи към изхода. В опиянението си тя се чувстваше жизнена и изпълена с живот и кръв, очите й, макар и замъглени от алкохола бяха широко отворени и бистри. Тя мина покрай коленичилия на земята непознат младеж, погледна го объркано, и нещо неясно, мътно или чисто, спирт или човечност кипна у нея. Наведе се, сграбчи го за яката и го целуна. После без да казва нищо се изправи и излезе от заведението.
Младият мъж с коженото яке до вратата надеде победоносен вик и разби една чаша в земята. Барманът продължи все така методично да полира чашата си, но устните му се разкривиха в тиха доволна усмивка. Спъналият се младеж се изправи и остана така изправен доста дълго време, преди объркан от срещата си със смъртта, сега двойно по-объркан от срещата си със живота.