За Смъртта №3

Всички се бяха насъбрали около леглото, насядали по краищата и гледаха тъжно. В стаята имаше сигурно поне осем човека, деца, внуци, правнуци, някои от останалите добри приятели и съпругата му. А дядото лежеше по средата в леглото си и се хихикаше ехидно.

По-рано сутринта бабата даже му се беше обидила. Всеки път едно и също, всичките тия години. От 20 годишен не беше мръднал. Малоумник.

Тя беше влязла в стаята предпазливо, с насълзени очи и когато го видя че все още диша се разрида от радост и доколкото възрастта й позволяваше се хвърли в ръцете му, взе да ги целува и да хлипа колко много ще й липсва. Дядото я беше погледнал объркано, както всеки път, и за пореден път й рече:

- Айде пак плачем. Ама стига плака. Нали ти казах вече. Аз няма да умирам.

Тя се направи че не го чува, не й се занимаваше отново с неговите глупости. Вместо това продължи да го милва по ръцете и да го гледа право в очите. На онзи обаче му стана смешно и поде отново:

- Хехе, ама какво си ме зяпнала така влюбено сега, хехе. Във Вторник. Вторник! Средата на седмицата, даже няма, пък ти си губиш времето тука да цивриш за глупости – той се повдигна едвам едвам и я целуна по челото – Стига си си губила времето с глупости, цяла седмица имаме, а после идват и други седмици, и месеци, години да се гледаме влюбено и да си циврим. Хайде стягай се!

Тя седеше със зяпнала уста и не знаеше какво да каже. После стисна зъби и удържа напиращите сълзи, сълзи на гняв към изкуфелия старик и безумното му безразличие към смъртта и малкото време което им оставаше, сълзи на неизбежна тъга, сълзи и на горчивина, защото й се искаше да повярва в думите му, но знаеше че не може. Изправи се с обичайното си „Охххффф“ и на излизане от стаята със зачервени очи му изсъска:

- Ти, Иване, си един дебил. Поне да можех да повярвам че от възрастта изкуфя, ама ти цял живот, цяяял живот си си един дебил, Иване. – и излезе от стаята.

Мислеше цял ден да му се цупи за детинските изпълнения, но около два часа по обяд доктора дойде да им съобщи че не му остава много и най-добре да се около него.

Затова сега всички седяха загрижени и тъжни на леглото му, някои хлипаха очаквайки неизбежното, други стоически бяха вперили стъклени погледи в пода, а децата бяха странно утихнали, усещайки сериозността във въздуха. Само дядо Иван продължаваше да се хихика, непритеснен местеше поглед наляво-надясно и усмихнато се радваше на всички в стаята.

Неговата баба стоеше малко по-в страни и гледаше все още леко обидено, а той все нещо я закачаше и я подканяше да се усмихне.

А тя междудругото беше права. Наистина лекарите бяха казали, че няма никакви признаци за старческа деменция, слабоумие и цялостна изкуфялост. Просто както тя обичаше да си казва „той от млад си е глуп“. И в действителност от много ранна възраст, още от както беше на 20 години, дядо Иван обясняваше, че той няма как да умре. Първоначално никой не му казваше нищо, защото на 20 години всички бяха безсмъртни. После се впечатляваха за това как е съхранил младежта и желанието си за живот през годините, сетне му завиждаха за това как може да продължава да е толкова оптимистичен, в противорез с времето, а накрая му се ядосваха за това как е възможно някой да е толкова наивен на тия години. И сега в цялата си 89 годишна наивност той лежеше на предсмъртното си легло и продължаваше да е убеден в безсмъртието си.

- Вижте деца – поде той под усмивка, но по-сериозно – вие тъжите, аз пък ви казвам да не тъжите. Кога се е чуло и видяло човек да умре в 14:37 следобяд – и той отново взе да се смее на глас – Погледнете навънка какво е.

В небето слънцето светеше високо и ярко, не прежуляше, ами по-скоро подканяше пеперудите и другите животинки към живот. Зареяли поглед през прозореца, за момент всички се изгубиха в меката му светлина.

- Това слънце свети така от както се помня, и ще си свети завинаги. И винаги е светело точно през тоя прозорец, по точно тоя начин – дядо Иван се прокалшя и се усмихна меко – В тая стая съм грубо казано роден, цялото си детство изкарах тука, после се връщах и заминавах, пак се връщах и пак заминавах и сега пак съм си тук. И от както я помня тая стая, в нея все има светлина. Дори да имаше облаци, дъжд да валеше, в тая стая винаги е светело. Винаги. И сега пак свети. И ще си свети завинаги – той се намести под слънчевите лъчи огряващи леглото и продължи – Навремето, още като не бяхме довършили ремонта,  гледах от прозореца другите стаи как светят и те. Непознати стаи на непознати хора, стоях и ги гледах през прозореца. И те като тая стая точно светеха. С времето обаче някои от тях угаснаха и не светеха вече – тук дядото опули широко очи и отвори уста в недоумение, а едно от правнучетата взе да се смее на тая гримаса – Никога не разбрах защо. Тогава бях малък. Но да ви кажа честно, и после като пораснах, че и одъртях, пак никога не разбрах.

Бабата седеше заслушана в ъгъла и клатеше глава. Дядо Иван я видя и й смигна с крайчеца на окото си.

- И колкото и други стаи да изгасваха, в тази свелината все оставаше. Винаги. Така и ще си остане. И днеска дето пак сте се събрали, уж да тъгувате, пак свети. И ще си свети докато се помня. До края. Демек, хехе, завинаги.

Старецът се изглегна и слънчевите лъчи обляха лицето му. Той отново се усмихна.

- Така че, стига се цупихте всички. Ей го малкия, вижте го как се смее, айде и вие като него – той премлясна доволно и блаженно притвори очи в светлата стая.

Бабата възликна:

- Иване, Иване!

- И сега, дори като затворя очи, пак е светло – дядо Иван се усмихна – И отново има светлина.

Часът беше 15:03 и навън слънцето светеше високо. В стаята беше все така светло. Някои от децата дори не разбраха. Най-малкият продължаваше да се смее.