Топла вода

Навън дъждът се изливаше както винаги, и както никога, все така безкраен, все така чужд. Странен, меланхоличен беше тоя дъжд, твърде човечен беше, казвам ти, твърде човечен, твърде безмилостно валеше, твърде като мъж страдаше, глухо и далечно, като жена плачеше нещо в него, с истинска болка, с неприкрито сърце плачеше тоя дъжд. И все не спираше, все продължаваше това свое лутане, блъскаше се като пиян в прозрачните прозорци, вгледаждаше се във всичко отвъд него, всичко което той не е, вперваше големите си, мокри очи в мокрите дворове и сухите легла, в топлите стаи и студените си вени, оставаше такъв, навел мократа си глава, вгледан в ръцете си, разнищваше с часове, с порои разнищваше калейдоскопа на вените си, на светло-синьо в тях, на тъмно-синьото в тях, на всичко извън тях което изтичаше също толкова безнадеждно. То не си беше за гледане. Да го видиш там, коленичил отвън, как хлипа, как ридае, колко човешки бършеше безсмислените си сълзи с мокрите си, студени ръкави, как стискаше отворени клепачи за да спре тоя потоп, как стискаше зъби вътре в бузите си за да утои пороя. И как всичко това се пръскаше в отблясъците на някоя локва, как хиляди пръски на мокри очи, на тънки и нежни, женски пръсти, на загрубели но нежни, мъжки души се вдигаха във въздуха като огледало, хиляди пръски идващи от земята и хиляди падащи към нея, които се опитваха да уловят един друг в падението си. Твърдо човешки беше тоя порой, казвам ти, твърдо, твърдо падаше водата, както твърдо падат сълзите, като стъклени се разбиваха, хиляди кристали на изгубена грация, на изгубени мускули, на всичко, което е било твърде хубаво, на всичко студено, изстинало.

После някой направи чай

Топла вода

И билки

Пих тогава с дъжда, от неговите сълзи съм пил, от моите собствени, водата беше топла и сладка, но солта от сълзите залепна някъде, не на езика ми, някъде другаде. Пих много, пиян станах като дъжд, човек станах като дъжд и той стана като мен, студени се стичаха вадички по извивките на носа, покрай очите, през косата. От време на време гледаше нагоре тоя дъжд, поглеждаше към безкрая над него, към тоя кладенец вътре в него самия, който сега преливаше и водата пляскаше по плочките, всяка капка се чупеше като думи се разцепваше на нещо познато, нещо твърде човешко. Стенеше тоя дъжд отвън задето му беше толкова студено, задето ръкавите му бяха все мокри и не можеха да избършат сълзите и размилия се грим, размилата се красота, размилото се машинно масло по скулите, размилата се красота, вливаше цялата си нежност, цялата си поезия вливаше тоя дъжд в думите които хвърляше по безмилостния цимент, по безмилостно твърдия цимент, и толкова нечестно беше всичко, толкова нечестно, човешки нежен беше той, че дори не можех да плача за него, както не мога да плача за себе си, както не се плаче за човек, а за животно. И аз пиех с него, отдалеч, от някъде другаде, от това другаде на топлина и топлата вода, от това измерение отвъд прозореца в което бях по-малко дъжд от него, а той, повече човек от мен. И не спираше да вали, да ръми и да хвърля думите си по цимента, погледа си по замъглените прозорци, с нежността си да милва малкото нещастници които му правеха компания в своята закъснялост, по автобусни спирки и празни улици, вливаше собствената си чупливост в мокрите им коси, в пазвите им се свиваше и се смееше през своите и чуждите сълзи, гледащ нагоре. В прогизналите лица и крачоли,  в мелодиите на улуците се просмукваше той и вътре в мен се просмукваше тая топла вода, като човек се плашеше от собствените си капки нежност, срамуваше се и сините му страни ставаха розови, твърде човешки искаше да е повече от нищото, което беше, от всичко, което е, скачаше в локвите като малко дете, надяващо се да потъне вътре и отвъд, като възрастен се хвърялеше в собствения си океан с главата надолу, надяващ се да потъне вътре и отвъд, като старица се отпускаше в талазите на тоя кладенец, който беше сърцето му, надяваща се да потъне отдолу и да забрави за калните локви и мокрите ръкави. Спомняше си тая старица за размилия се грим и за босите й крака бягащи от бурята, тоя стар човек и стар дъжд си спомняше за всички вълноломи, които рано или късно се пропукваха, за уститета на реките издълбани в лицата им, в моето лице, и за още много други студени вадички, които сега нарастваха и се изпълваха с вода, преливаха отвъд всичко човешко и се превръщаха в дъжд, който се изливаше отвън. Пих с тоя дъжд като с човек непознат, който не познавам по-добре, отколкото познавам себе си, пих с него като с оная нежност, която отдавна е изстинала и се таи топла само там, извън мен, извън човека, в чашата с чай, и плаках с него също, в улуците и в подгизналите ми, опадали коси, в локвите които отразяваха всяка хвърлена, стъклена дума, всяка капка красота, във всяка една вадичка по лицето ми, и по неговото, човешко лице, във всяко едно устие на вените разливащи се в тялото ми, и в неговото тяло също. В тоя порой на мъже и жени, в тоя дъжд който беше човек, казвам ти, в тоя потоп на водна нежност, студена вода и думи, в пороя пихме заедно задето косите ни са еднакво сплъстени от капките и очите ни еднакво мокри, еднакво човешки, в тия размити граници на топлата вода…там не остана място за думи.