Разхождаше се замислен
Разхождаше се замислен. Отдавна беше спрял да обръща внимание на крачките си, които кънтяха след него. Чувстваше се изморен и отчаян, но поне в градината беше зелено и клоните се преплитаха по онези особени начини, напомнящи мандали. Някъде пееше славей.
Къщата се разпадаше пред очите му. Вече на премного години, тя беше по-скоро заслон, отколкото дом. Преди няколко години таванът в лявата част пропадна. Той сложи няколко греди и няколко слоя найлон, колкото да спират дъжда, но оттогава вътре стана по-студено и сковано. Сега се разпукаше пролетта, бръшляните бяха почнали да пълзят по стените, подобни на онези древни божествени създанийца, даряващи или отнемащи живот. Скрита под зелените им люспи и величествената корона на дъба, къщата изглеждаше уютна. Вратата стоеше широко отворена, без ключ и ключалка, проскърцвайки под напора на вятъра. Току отпред, окачена на ниска стойка, висеше стара малка тенждерка и къкреше над гаснещия от много време насам огън. В нея вреше боб и разнасяше миризмата си наоколо.
Някъде вътре в къщата лежеше баща му. Той лежеше все така от няколко години насам, но от миналото лято съвсем спря да говори и просто си лежеше там, вперил железен поглед в тавана. Зениците му, черни и абаносови, пробиваха през найлона на покрива и се рееха някъде в облаците. Понякога другият го изнасяше на двора и го слагаше да легне в тревите, когато беше топло и джанките зрееха. Говореше му за камъните и как те скоро ще се загреят, как ще ходят пак да се къпят в реката и после да лягат на огромните нажежени канари, опиянени от лятото и говора на чучулигите. Старият си лежеше там с неговата вечна полу-усмивка и сякаш можеше да види тая картина. После другият крачеше из двора и сваляйки чорапите си се разхождаше бос из високите детелини, заигравйки се с плужеците, лигавещи се в краката му. Той махаше на стария да дойде, ала той си оставаше все така зареян в небитието. В тия моменти едни силни ръце го прихващаха изотдолу и повдигаха леко под мишниците. Другият изхлузваше обувките на баща си и придържайки го внимателно, започваше да прибутва краката му със своите собствени, повтарайки „Хайде сега първо левия“ и смеейки се леко. Старецът като че ходеше, и по-точно като че се учеше да ходи, приличащ на старо и овехтяло чучело, видяло твърде много игра. След малко другият го оставяше облегнат на някое дърво и сам лягаше в тревата. Понякога си мислеше как му се ще и на него някой пак да му разкаже за камъните и чучулигите. Той отдавна беше забравил останалото, а баща му вече бе твърде търпелив във възрастта си, за да му припомни.
Сега той спря разходката си, обърна се, и откачвайки внимателно тенджерката я постави на влажната земя, а после влезе в къщата.
- Време е да си ходим татко – каза.
Старият все така упорито мълчеше.
- Не можем все така да я караме, съвсем си се разпуснал – и се засмя леко.
Обичайната тишина изпълваше стаята.
- Сварил съм ти боб, отвън на двора е. Дъвчи хубаво, че е малко стар и хрупа, а твоите зъби са...
Облаците се бяха залепили на очите на стареца.
- Аз няма да се върна тате – каза и нещо му заседна в гърлото – От обич няма да се върна. Към теб и към себе си.
Той се завъртя на пета и се запъти към вратата. На прага се обърна и рече:
- И да помниш камъните. – После излезе.
Премина през двора, после си сложи обувките и затваряйки портата след себе си, тръгна. В градината пееха славеи.
След няколко дни изнесоха трупа на стареца, умрял преди 3 години, изненадващо запазен за времето. Синът вкараха в клиника и нарекоха душевноболен. Диагнозата – лудост. Причината – обич.