Неделя

Протегна ръка и взе прасковата в ръка, представи си как този път ще я изяде бавно. Ще отхапя първо оттук, внимателно, после от другата страна, пак внимателно. Няма да я режа с нож. Просто ще бъда търпелив. Зачете се, после отхапа едно малко парче ,прасковата се изплъзна от пръстите му, литна надолу и като омаза крака му, падна на земята. Все така ставаше. Остана да я гледа така известно време. После я вдигна и я хвърли в някаква купичка, кой знае колко време щеше да остане там.

Гробар. Кой поставя обява за подобна работа? Зачете се. “Ще работите на усамотено и тихо място, насаме със себе си”. Усамотено и насаме със себе си. Засмя се. Отнякъде се чуваше тиха музика.

Когато слънцето започна да напича и каменният под на терасата се нагря като голям речен камък, реши да се разходи. Взе онази рибарска шапка, с която никога не беше ходил на риболов, пъхна в джоба си нещо съвсем ненужно и като се погледна в огледалото, излезе.

В парка пееха разни птици, чиито имена не знаеше. Понякога се спираше да се вслуша в гласовете им. Говореха си за цветовете на различните семена, за колко стъклен е вятърът рано сутрин и колко е лесно да се плъзгаш по него, като с кънки. Зачуди се откъде ли знаят птиците за кънките. Една изтънчено звучаща птица, която не можеше да различи сред клоните, мърмореше нещо за щъркела. Не е честно, казваше, да бъде толкова вглъбен в себе си. Аз го обичам. Не е ли това достатъчно. Нещастник. Някой я прекъсна и я попита дали там при нея има шишарки. В тоя момент тя се наду обидено и прехвръкна и той видя, че далеч не беше толкова изтънчена. Всички червеношийки са такива.

Стигна до голямата поляна и се излегна в тревата на шарена сянка. Загледа се в небето. През клоните на дървото то приличаше на лабиринт и той се замисли къде ли се е скрил онзи гробар от обявата. Вероятно се е усамотил някъде на дъното на лабиринта. Приличаше също и на витраж и той се зачуди в кое от всички разноцветни късчета стъкло се е свил Бог. Може би там в онази сцена с облака, може би се е удавил в яркото синята картина, където не се виждаше никакъв бряг. А дали не е онзи прилеп, събудил се прекалено рано. Усмихна се. Бръкна в торбата и извади една праскова.

Беше Неделя. Главата му беше празна, гърдите му също. Дишаше, после забравяше да диша и погледът му се рееше някъде сред дърветата. Онази тиха музика все така звучеше в ушите му, а в зъбите си можеше да усети привкуса на кафето.

Дали светът днес беше щастлив? Струва ми се, всяка Неделя светът е щастлив. Събужда се късно, диша леко и се усмихва задето котката се е излегнала на студения паркет и се скрила от слънцето. Някъде в по-високите треви охлювите се опитват да танцуват и мърдат месестите си тела в някакъв собствен, неделен танц и  вибрират доволно. Това жужене се всмуква в земята, цветята го усещат, пчелите полудяват и скоро настава една безбожна суматоха от бръмчене и пърхане на крила, Бог си е починал. Вероятно затова не го виждам във витража. Помисли си, че ще си купи грозде когато се прибере. Грозде за вечеря.

Йод и желязо. Йод за раните на онзи добър гробар, желязо в тежката му лопата. Мислеше си за него докато пушеше на балкона. Котката отдавна беше заспала и свила върху някое одеяло или захвърлена риза, навън въздухът започваше да лилавее. Дали гробарите танцуват със светулките? Валс, завъртане на една самота и едно далечно създание се оставя на крилцата на стотици светещи буболечки, те вероятно плачат. Той вероятно е щастлив, задето е Неделя, задето Бог си е починал и днес всички други, които са починали не почиват сами, там има диско парти. Между Бог, светулките и един гробар, всички танцуват и се опитват да пресъздадат онзи смешен танц на охлювите. В една купичка все така стои падналата праскова, кой знае кога някой ще се сети за нея. Онзи невидим пролетен въздух в началото на есента, тихото разбиране за края на всичко…