На дъното на градината

Забравих за слънцето, поне за лицето му ненабраздено от стотиците лунички на листата. Лежах тук, някак накрая на всичко, толкова по-далеч от къщата, от предишния си живот, от онези неща които ме правеха щастлив и тъжен, лежах някъде извън себе си във високата трева с дребните охлюви и техните любопитни очи, които все се криеха когато понечех да ги докосна. Няма време когато нещо е толкова далечно, времето е като функция на всичко познато, на всичко близо, времето е онова одеяло което хвърляме върху треперещите ни опасения и закъснения, красивите нишки и кройки на секунди и минути в които обличаме вечното течение от здрач. Времето е кофата която спускаме в кладенеца в жаждата си за смисъл, за значимост, плясъкът от плоския удар на това време в плиткия, горен слой на онзи тъмен безкрай отдолу. Загребваме шепа пясък и вече държим пустиня в ръцете си, събличаме камъка от всичкото, което не разбираме и го превръщаме в скулптура. Твърде тесен е човекът за необятността на поезията на живота, твърде нежни са имитациите на звезди които наричаме зеници и лесно тлеят те пред истинския взор на слънцето, откъсваме по парче от цялото и в хипнотичното си клатене се уповаваме в него, превръщаме го в нашия свят, в истина. Но на дъното е различно, на другия край на онази плитчина в която си играем, в която виждаме нашата красота, нашето разбиране за красота, на дъното няма въздух за разбиране, налягането тук изкривява думите и ги изглажда в дребни миди, в пясъка на истинската пустиня, в прахта на края, във тихия валс на здрача, неподвластен на разбиране, чиста свобода и хаос. Тук на дъното на тая градина лежах далеч от шума на всичко човешко, далеч от способността ми да мисля и разбирам, далеч от кофата на времето лежах и гледах от обратната страна на хоризонта, затиснат от морските сажени, от собствената си безпредметност в здрача, лежах усмихнат и се носех по обратния ръб на всичко плитко, по обратния ръб на собствените си разбирания.