Как, как, как се почуква така отвън...
- Как, как, как се почуква така отвън…
На ритмичния звук на дъжда отвръщаше бавното, повтарящо се почукване по дървената врата. Отвътре то звучеше приглушено и далечно, а дъждът беше просто фон.
Отвън почукваше онова нещо от гората, което снощи ни беше видяло да се прибираме. Не можахме да разберем какво е, видяхме само сянката му.
Сянката беше издължена, неестествено издължена и остра, като че сянка на нещо, и отгоре нещо друго. Като че на две неща сглобени едно в друго. Като стълба, като клатеща се стълба и сянката на пекаря, онзи с празните очи, застанал отгоре.
Странен човек беше тоя пекар, с коса бягаща от очите му, свличаща се постепенно по опънатото чело, с дълги ръце и дълги крака, тънки като на чучело. Той не тежеше повече от 50 килограма и дрехите винаги висяха отгоре му сякаш дрипи. Най-странно от всичко беше погледът му, монотонен и блуждаещ, гледащ отвъд, сякаш винаги виждаше нещо отзад, зад теб.
Тия очи и преди бяха виждали онова нещо от гората и накуцващата му, макар и изправена походка. Тия очи често се разхождаха в гората, като стари бледи светулки едва лъщяха в тъмното. Понякога ги засичахме, по онова време когато излизахе да се разхождаме много, когато летният вятър беше топъл, а мрачината на нощта по-скоро лилава. Тогава нещо като че ни сковаваше, макар и за кратко, тоя празен поглед на пекаря отминаваше все така блуждаещ и скоро се изгубваше някъде по пътя.
Често се случваше някой да се изгуби в гората, особено когато решеше да излезе от пътя и да тръгне направо през дърветата. Малкия син на един изморен мъж с лице вечно синкаво от прясно обръснатата брада веднъж прекара цяла нощ в гората. Бил се изгубил. Нещо го накарало да излезе от пътя и да тръгне напосоки. Така разправяше. Разказа как се бил покатерил на едно средно ниско дърво, като че на стълба, където му се сторило по-безопасно. Беше се свил там горе и заспал.
Странно се случи тогава, беше сънувал как вижда собствената си глава, все едно отстрани, как се издължава и издължава докато заприличала почти на житен клас. Забравил как се говори. После говореше по-малко. Само споменаваше за тая странна издължена глава и за, за облаците в които се носел тогава, за лилавите облаци които пробивал с острите си, дълги очи. Странно наистина.
Когато вечерните лампи гаснеха, една по една, последните минувачи прекосяваха гората, излизаха бързайки от дебрите й и се насочваха към къщите си. Понякога се спираха, понякога и ние се спирахме. Да погледаме.
Мракът в гората беше различен тип мрак от оня на улицата, от оня в небето. Беше като че ли мрак, направен от лишеи, от мъх, толкова зелен че даже тъмен, черен. Изпълваше фугите между дърветата дълго преди нощта навън да падне. Сочехме с пръсти, сочехме се един друг, сочехме и странните клони на дърветата, и те сочеха нас. Понякога някой се провикваше нещо към тоя мрак направен от лишеи.
Едно момиче се разплака веднъж, когато в пристъп на желание да наруши настъпващата вечерна тишина, се провикна нещо към дърветата. Гласът й гората погълна, толкова бързо и лакомо го сграбчи, че тя се разплака. По-късно вечерта нейната баба й направила чай. После се беше успокоила.
Сега гласът й звучеше пред дървената врата, сълзите й се ронеха тихо в дъжда, и в такт с неговото почукване по земята повтаряше как, как, как се почуква така отвън…