Изкуство

Това беше просто. Толкова просто че да се ядосаш.

Трябваше да нарисува картина, голяма картина, проста композиция, фигуративна. Нещо въздействащо. Това е. Почти се обиди когато не получи повече инструкции и му връчиха малкото листче с крайната дата и подписа на ректора. Това е му бяха казали и дори му се бяха усмихнали. По целия път към вкъщи не каза нищо, размишляваше. Какво прави човек с тая свобода? Не сме лъвове че да я изтичаме или птици за да я излетим и изпеем. Не беше честно, беше обидно спрямо самата ни природа, размишляваше и ходеше забързано, как да бъда толкова свободен когато тялото ми е толкова слабо, а духът ми така лишен от контурите на кожата. Как се оцветява без контури?

Прибра се потен. На масата лежеше храна на няколко дни и изсъхваше на въздуха. Хвърли чинията в мивката с всичко в нея, после извади едно голямо платно. Имаше четири дни, толкова му бяха дали. Дотук добре. Взе чашата с кафето от снощи и като отпи от горчивата черна течност се загледа в платното. Отдалечи се малко, после  отпи още и продължи да гледа.

Не, не беше за изхвърляне тоя лист, тия щрихи бяха точни, цветовете бяха смели и някак криеха собствената му несигурност. Беше рисувал няколко часа. И все пак беше недопустимо, направо безумно беше да продължава и накрая да представи това. Махна с ръка и излезе да пуши.

Докато се вглеждаше в синкавия дим в главата му се въртяха кълба от мъгла, която доволно издишаше през носа си. Олекваше му, после мъглата се връщаше, издишаше я отново и така докато не стигна филтъра.

Нещо въздействащо. Повтори го няколко пъти, наум, на глас, веднъж го извика, веднъж го изпя. Нищо. Задушаваше се.

Влезе обратно, не яде и взе ново платно. Погледна отново старото, даже му стана леко смешно, засмя се сам на себе си и като го отмести встрани се зае за работа.

Твърде смели бяха онези цветове, твърде твърди и наситени, при това не сами по себе си, ами сами по него. Един вид, знаеше че не рисува себе си. Хубава картина се беше получила, хубаво начало, но чуждо, взето назаем. Значи трябваше да е честен.

Пак се ядоса. Как честен, ако беше честен трябваше да пробие дупка в това платно, или да нарисува дупка вътре. Замисли се какво ли имаше на дъното на тая дупка. Свечеряваше се.

Когато часовникът удари два след полунощ той въздъхна болезнено. Ето го де, ето го тоя яд, там е. Не беше пробил листа, беше прекалено. Но поне беше честен доколкото можеше да си позволи. Умерена честност. Пак му стана смешно. Хвърли един последен поглед на платното и като махна отново с ръка, въздъхна още веднъж, после  изпуши една цигара и си легна. Навън беше хубава и тиха вечер и небето беше мастилено.

Следващия ден мина без сутрин, яде набързо по обед и се завърна към платното. Всяко движение с четката му се струваше толкова изморително, ръката болеше повече отколкото трябваше. Псуваше често, но ниско, не викаше, по-скоро говореше сам на себе си нещо. Опитваше се да се убеди. Но не успяваше. Знаеше какво ще се случи и това го ядосваше още повече, опитваше се да намери друг изход и нов аргумент, но неуспешно. Прекара така още няколко часа, докато ръката не го заболя прекалено, а вътрешно се умори да спори. Тогава се отдалечи от платното и въздъха. Така е. Беше въздействащо. Ами той самият аха да замахне към него, на няколко пъти трябваше да удържа ръката си от прекаления натиск, ушите му бучаха от стиснатите зъби и заглушаваха шума на града. Но липсваше фигура. Силует имаше със сигурност, но не и фигура. Знаеше го, не знаеше защо обаче. Сложи ръце на кръста и се огледа около себе си. Апартаментът със сигурност имаше нужда от почистване. Беше пет следобяд.

След една бърза разходка на свежият за града въздух той затръшна вратата след себе си и извади поредното платно. Беше гладен, но преди всичко беше ядосан. Объркан.

Този път прекара по-дълго време вгледан в празния лист. Мислите му се плъзгаха отгоре и изтичаха. Като восък. Дали да не нарисува свещ? Може би. Откъде да знам, защо точно свещ, защо точно каквото и да е, защо? Влудяваше го тоя празен лист, гледаше го отблизо и отдалече, търсеше вътре и ровеше ли ровеше, въртеше и него и себе си на всички страни  вбесен от сянката му, която слънцето отпечатваше отгоре, сменяше мястото и после пак гледаше. Така прекара часове.

После дойде вечерта, слънцето залезе и небето отново стана мастилено. Той стоеше  пред празния лист на тъмно. Оставаха му два дни. И тая нощ. Вече почти нищо не се виждаше. После започна да рисува.

Когато най-накрая спря часовникът наближаваше пет. Заспа от умора.

На следващата сутрин стана твърде рано и продължи да работи. Прекара целия ден над платното, стана едва веднъж да смени водата за боите и после продължи. Когато се свечеряваше си спомни че е гладен.

Утрото на четвъртия ден го посрещна замислен и пушещ. В главата му беше тихо, безмълвно, очите му сивкави като дима. Ръцете му лежаха спокойни и отпуснати върху кръстосаните крака. Още един ден.

Върна се при платното за да довърши последните щрихи. Тишината зад очите му оставаше все така ненарушена и глуха, една немота се просмукваше в пръстите му.

След малко по-малко от три часа той спря и издиша тихо, дъхът му се стори странен. Отстъпи няколко крачки назад и се загледа пред себе си.

В центъра на голямото платното стоеше фигура на човек, обърнат с гръб, и ръце които бяха почти изцяло скрити зад превитото тяло, виждаха се само крайчеца на пръстите му. Макар и с гръб, имаше нещо в стойката му което наподобяваше желание да се обърне. Но не го правеше. Главата му също беше изцяло обърната и гледаше някъде напред, макар и брадичката му се да виждаше съвсем леко, като тих жест на човек който се опитва да прошепне нещо без да се извръща. Не ставаше съвсем ясно какво носи тоя човек. То приличаше на тъмно-синя роба, която покриваше цялото тяло и краката му и почти се сливаше по цвят с този на косата му. Приведен леко напред, човекът стоеше по средата на белезникаво- бял, сивкав фон и само бледите му пръсти се примесваха с него. Той си отиваше.

Понеже платното беше голямо, както и самата картина, фигурата на човека беше с внушителни размери. Въпреки това той не изглеждаше едър или висок, ами по-скоро със среден ръст, макар това да не можеше да се каже от леко приведената му напред стойка. Възрастта му също не можеше да се определи, пръстите не издаваха нищо от нея.

Той стоеше и наблюдаваше тоя човек и не знаеше колко е висок той, колко е стар, изобщо нищо не знаеше. Знаеше само едно. Той беше мъртъв.

До края на деня остана там, вгледан в картината, вечерта най-сетне извърна поглед,  отправи се към леглото, леко се обърна да я погледне отново, после си легна. Вечерта навън ръмжеше меко.

На следващата сутрин стана рано, взе картината под ръка и като я покри с голямо парче плат се отправи към академията. Когато пристигна даде без особен интерес малкото листче с датата и подписа на ректора, после постави картината на обозначеното място и като свали синкавото парче плат от нея отстъпи назад и сведе поглед надолу.

Изпитващите наобиколиха платното. Някой попита за заглавие, после се загледаха в обърнатия човек. Никой не каза нищо. Останаха така известно време. В главата му беше тихо, очите му гледаха пусто. От време на време дъските проскърцваха. В главата му беше тихо.

- Гладен.