И тая тънка тънка нежност
Въпросът е къде да се скрием. Кога точно да вдигна ръце нагоре, така че да закрият очите ми. Накъде да погледна, когато погледът ми изглежда няма посока, освен онази очевидната, единствената останала, която тегли ли тегли.
Поглеждам тая градина и виждам там облите камъни, подредени в средата, като менхири, като престари пазители на нещо, на нещо твърде малко и нежно, твърде крехко. И тая нежност… Тъжната истина е че тя може да бъде спасена само от камъните, най-деликатните акорди излизат от най-вкоравените пръсти. Около тия обли камъни расте трева, при това расте висока и ярко зелена, ако можеше би се усмихвала. Някога там имаше кал, липсваше всякаква нежност. После някой като че се засели в калта. Други пръсти, други ръце в ефимерната си тънкост бръкнаха вътре, размърдаха хаоса, погалиха го. Ако можеше, би се разплакал. След това му дадоха нещо за утеха, нещо което да стиска в прегръдките си, когато ръцете един ден вече нямаше да ги има.
Защото ръцете един ден си отиват.
Хаосът живееше в дребна къща близо до реката, с малка градинка отпред. Наоколо се разстилаха широки поляни и се извисяваха горделивите чукари на планините. Живееше с родителите си, наистина живееше. Скачаше от камък на камък в реката по цял ден, бягаше сред долините и често се прибираше толкова окалян и мръсен, толкова задъхан, толкова неимоверно жив. Беше красива дървена къща. Той разбираше това, макар и малък някак знаеше колко е важна красотата й, вечер понякога оставаше отвън и седеше тихо в сумрака, взирайки се в нея. Пазеше си я, в ония кътчета на съзнанието, в ония плитчини и сгъвки на пръстите които помнят, обхождайки старите греди, тревите отпред, зениците му оставаха залепени върху светлата входна врата, дребният силует на тоя дом се отпечатваше в главата му, сгушен в огромната планина. Но всяка красота отминава, всичко което пазим в пазвите си се превръща в пясък. Порасна, родителите му остаряха, къщата също. После си отидоха, както си отива здрачът, очаквано, красиво в нежността на последните разцветки, залязвайки, някак тихо. Само реката продължаваше все така да бълбука, както винаги. Но той вече беше остарял, краката му не можеха, не искаха да скачат по камъните. В градинката имаше само кал, кални станаха и очите му, нещо издъхна в гърдите му, отвори се една празнина, там където предишната нежност заспиваше.
Тогава му дадоха облите камъни. Той вече заспиваше, усети познатата крехкост на пръстите, така забравена от калта, усмихна се и му се доиска да поплаче, но беше минало твърде дълго време. Когато му подадоха облите камъни той ги прие в обятията си. Те му напомняха някак за дървените греди и горделивите чукари, за красотата. После хаосът заспа прегърнал камъните.
От калта започнаха да израстват крехки, първоначално слаби стръкове, редки и малко на брой. После те станаха повече, цветовете им станаха по-силни и под стряхата на облите камъни и топлината от техния завет стръковете поникнаха повече.
Седя в тази градина и съм благодарен на тия добродушни менхири, благодарен съм за тяхната строгост, макар и само привидна, за оная безжизненост вътре в тях, безжиженост вътре защото всичко жизнено са разлели извън себе си. Сега около тях цъфтят цветя.
А цветята цъфтят наоколо.
Спомням си как ги чувах да плачат. Не всички виждаме как плачат, за някои само чуваме отдалеч, иначе всичката тая мъка би била прекалена. А аз живеех далеч и рядко ги виждах, само понякога напът за работа. И все пак чувах плачът им, чувах го защото мислех за него, както си мисля за хаоса. И тия мои мисли ми разказваха за тях тримата. Не се познаваха един друг, всеки работеше нещо различно, нещо безлично. Нещо извън себе си. Преди това знам само че бяха живели. Че бяха уплашени до смърт и по-объркани дори от самата смърт, че всичко беше някак замъглено и забулено в тънка мъгла. Те тогава са си проправяли път през нея, но съзерцанието все още е било там. Знам че в ония моменти на невремие, ония кратки сълзи на нежността, която прокървява от закостенелите пръсти на реалността, в тия алени проблясъци на осъзната красота, те виждаха мъглата, и й се смееха. Виждаха как воалите й бяха всъщност памучени и нейната обърканост беше просто балдахин, страхът от незнайната посока изтъняваше в синкав дим и сутрешен въздух, вдигаше се леко и разкриваше отдолу нещо твърде подобно на тях самите. Тогава когато страховете им кървяха те живееха, а светът ставаше пурпурен. В тая пурпурност те откриваха своята утеха и вяра, надсмиваха се над страха, над всичко което изглеждаше твърде грозно че да бъде истина, твърде твърдо и далечно, махваха с ръка от която се разливаше вино и вдишваха от мъглата. Тогава не плачеха, сълзите им бяха функция на влажния въдух, там, във високото, в което се рееха, в тия тънки моменти на нежност. Нежни бяха тия сълзи. После нещо ги уплаши прекалено и забравиха за тънкостта на мъглата, тя отново им се стори непрогледна и плътна. Тогава когато страховете им загубиха лица и се превърнаха в мъглив, неясен ужас, те избягаха, скриха се където им се стори най-спокойно, най-далеч от мъглата. Най-далеч от себе си. И работите им, и животите им, после вече не бяха техни. Затова плачеха те. Поне в началото. После привидния студ на мъглата стегна гърдите им, замрази каквото имаше вътре и.. те станаха камъни.
И все пак границата между камъни и хора се размива в тая мъгла която сега се спуска над градината. И може би камъните сме хора сутрин, а следобед плачем задето се вцепеняваме, задето знаем че вечерта ще забравим как утрото сме посрещнали тичащи. Не знам. Знам само че човешкото се разлива и в камъните, от вътре навън, знам че някои статуи са по-живи от други, с по-жилести пръсти, с по-тънки скули и мраморни зеници, напомнящи живот, даващи живот. Че тия менхири, сега вкаменени отживелици на предишната си смелост, все още плачат тихо, надълбоко, и тоя плач полива цветята около им.
Това небе сега се стъмва, става хладно. Хладно като камък и като мъгла, като онази единствена посока която е винаги там, която винаги дърпа като течение, като небе, което тежи и аз се озъртам наоколо чудейки се къде да се скрия. Къде да скрия вас. Къде да скрия всичките тия деца и възрастни и стари хора, всички от които съм бил аз, които са били мен и ще бъдат мен. И мен ме е страх колкото камъните и усещам страхът ми как изпълва вечерта като здрач. Дали ще заспя камък тая вечер, дали утре ще се събудя човек.
Поглеждам пак към градината. После поглеждам ръцете си. Виждам тия пръсти, все още млади пръсти, гледам сгъвките им и в плитките им вдлъбнатини търся онова място, оная вечер с мъглата от цигарен дим в един стар бар, с липсата на страх и виното, с още един чифт ръце. Изучавах сгъвките им както ги изучавам и сега. Имаш красиви пръсти беше казала тогава. Красива беше и мъглата и свещите, и ония едва доловими очи в тъмното, красив беше и оня страх от грешката, от възможното спъване, от липсата. И тогава гледах една градина, а тя ми се усмихваше. Не смеех да мръдна, беше твърде тънко. Свещите, кожата, пръстените. Никога не съм бил по-уплашен от тогава, никога не съм бил по-жив. Никога не съм бил и по-смел в радостта си, бавно издишвайки мъглата, вдишвайки дима. Имаше тогава градина, беше тъмно, градината се усмихваше и аз й се усмихвах обратно, не помня какво толкова сме си казвали, знам само че всичко леко трептеше от тая синкава музика на нещо едва доловимо, в което се молеха свещите, в мъглата на тихото упование, в онзи вечерен хлад на здрача, в цветовете на очи и облаци и небе, в нежност. Бавно минаваше тогава светът около мен и някак не ме беше страх от каменното утро, от твърдото утре, твърде крехка беше тая пажина че да издържи тежестта на всичките страхове и опасения, твърде лекичка беше че да спаси всички, твърде простичко ми се струваше колко е красиво и мимолетно, твърде невъзможен беше тоя залез, твърде крехък че да събере в себе си толкова много цветове, колкото събра.
Твърде плачевен е гласът ми зад тия думи за да бъде дом на всичко от което бягам, от което ние бягаме. Не можех да повярвам тогава, защото не съм мислел в каменните улеи на разума, самата вяра е крехка като мъгла, нежна като паяжината която оплита. Сега плача пишейки, зад едните думи ще скрия и себе си и всички останали, зад тия чертички и пурпурно мастило, тук, в тая тънка нежност, в тая една вечер на “твърде” красиво, в оттенъка на тия тънки свещи и мимолетният им восък, в празнината на едни безсмислени, слаби, слаботелесни слова, там ще ви скрия, само това си имам и само това мога да ви дам, това е моята музика, моето тънко въже над оная пропаст. И когато всичко твърдо и всичко реално и твърде значимо вкаменява очите ви, нека тия думи бъдат онази безсмислена ръка погалила камъка.