И след това остава язва

С мен тая честност никога не е била любовница, винаги сме се обичали както обичаш съпруга, пълнокръвно и чистосърдечно, с всичките моменти на останали скрити в мрака сълзи, всичките заглъхнали писъци и зачервени големи очи и колена. С треперенето на недоспиването, когато онзи разговор ви задържи дълбоко в дебрите на нощта, когато небето изглежда по-светло от мастилената мъгла в главата ти, онези моменти на откровение в които всичко се опъва до скъсване, след които оставят язви.

Пред себе си винаги съм се изправял в същите тия дебри на нощта, дори когато навън беше светло, дори когато съм бил щастлив, винаги съм говорел със себе си с оголени зъби, сочейки венците. Доближавах се и поглеждах отблизо оголеното червено месо, вглеждах се внимателно в ярко розовата мембрана, изучавах сантиметър по сантиметър опънатите нишки, облизвах с език свръзките със зъбите. Там където откривах рани минавах с език отново и отново, гледах ги дълго и втренчено като някой луд, озъбен пред огледалото и пред себе си. Винаги съм се гледал озъбен, дори когато съм се обичал. Обич към мен самия, ръка протегната за която се хващам и танцувам късно вечер, когато никой не гледа, когато никой не мисли, обичал съм се несмело и плахо, но съм се обичал с раните и оголените зъби, с язвите, винаги съм се старал да се обичам честно, искрено. Затова и съм се обичал рядко.

Сцена. Женски крака. Сгънати в коленете. Ръцете ги обгръщат като в прегръдка, тялото е наведено отгоре, главата е отпусната върху им. После ръцете се вдигат и падат отново, впиват нокти в крехката плът. Болката тук успокоява, болката тук е упование и котва срещу онова течение, което иначе би ни отнесло. Трудно се гледа такава сцена. Всъщност се гледа лесно. От дистанция. Дори когато ръката милва разранените крака, когато избира полата, която ще ги скрие, това пак е от дистанция, от разстоянието на един празен поглед, едно евакуирано сърце, нежеланието да извърнеш поглед изгаря зениците, вперени в онова слънце, те изгарят и изсветляват, но оставят вгледани в тая сцена. Честна е тая картина, гола и сурова е тя, в нея романсът е само от бледия полъх на думите, от ореола на оцелелия, на оздравелите крака и нежността, заселила се в пръстите, прошката към убиеца. Прошка към себе си. Нежността дошла не от липсата на ярост, а въпреки изобилието й. Трудна е тая прошка.

Трудна е и тая искреност, болезнено се опипва язвата, ръбовете на разкъсаното доверие към мен самия, към нас самите, към това, което съм мислел че съм, към това, което съм предал. Дълбок е и тоя ров на предателството към мен самия, трудно се изкачвам по стените от ронеща се пръст, пръстта на доверието, лесно се рони то сега, малки крачки са необходими за да не се спуснем обратно надолу по сипея. Отчайващ е тоя призив за любов към нас самите, тоя вик от дъното на язвата, чистия поглед отправен към чистото небе, днес, след вчерашната буря и буреносните облаци, след давещите сълзи. В тая сутрин небето е изгарящо, собствения ни глас е изгарящ, защото трябва, защото е честен, защото само тая искреност към болката е стълба към ръба на язвата.

Красиво изглежда тоя кратер в тая сутрин, разстрелът е бил вчера и днес сме будни, все пак плачът е сълзотворен, успива, затваря очите. Оцелялото днес тяло, оцелелия днес разум и аз, който вчера съм се мразел, днес съм някак красив, като небето което е чисто и светло-синьо, то също е преживяло залпа на дъжда, на ноктите. Красиво изглежда тая яма, защото е наша, защото високите й стени, така недостижими сега довечера са били стъклени, далечни, все така високи, все така непристъпни, но направени от кристал. После венецът се къса от oзъбване, няколко капки кръв хвръкват във въздуха и разкриват тоя кристал, показват досега илюзорните му устои. В тия моменти първо съм се страхувал, страх от колко тесен е тоя обръч от стъкло, после съм бил разочарован, разочарование от това колко сляп съм бил, колко невеж, неискрен съм бил, че да не се ударя по-рано в прозрачните му стени. Накрая идва отчаянието, отчаянието на колко малко познавам всъщност гръдния си кош, колко тесен е тоя кафез на сърцето ми, ядът по колко голям съм мислел че е, безпътието на сърцето ми, когато в собственото си обезсърчение разбивам тия стени и впивам нокти в тях, в краката, впивам думи в тънката кристална плът на представата за мен самия, блъскам по тях като затворник когато никой не гледа, моя отчаян опит за бягство, бягството от тоя тесен кафез в който съм мислел, че сърцето ми е свободно. Рухват тия стени след всичките удари, а сърцето остава оголено, сурово, честно. Тогава руква онзи безпощаден дъжд, вятърът хапе и вие в покруса, всичко се изсипва върху сега наистина свободното, бездомно сърце. В тия вечери, в тия късни дебри на нощта, в тия признания към себе си в които оставаме без Аз, тогава винаги е твърде тъмно, тогава път няма, гласът ми изчезва и чувам само безметежния вой на дъжд и вятър.

А днес, днес тая язва изглежда красива. Сухо е, сухи са и очите, смехотворно сухи някак на фона на онзи потоп, една усмивка се крие и се опитва да се прокрадне в неудобството си, войът на вятъра излиза като тиха въздишка. Тая въздишка е на оцелелия, на простилия сам на себе си. Прошката на едно грешно познаване, тая прошка е новото запознанство с мен. И тя лежи ниско, тук на дъното на язвата ми, лежи честна и откровена до едно мен, едно уплашено мен, което гледа към чистото небе. Гледам високите стени от пръст и си спомням за потопите от стичаща се вчера кал, виждам сухата земя под себе си и тя ми се струва красива. Празно е тук около мен, студено е в тая сутрин, но е искрено празно, кристалните стени са рухнали и там, където преди илюзорно са се криели те, сега се издигат ясните граници на тая язва, високи и непроходими, но видими, честни. Страхът все намира път, не знам как ще успея да изляза от тая яма, но страхът като че се усмихва накриво  и пристъпва в страни, давайки път на яснотата, на новооткритата нежност и загриженост, към мен. Високи са тия стени, но знам, че те са там. Сега виждам как за да лети сърцето ми в онова ясно небе първо трябва да изляза от тая язва, от тая рана на предишна непризнатост. И колкото повече я гледам, нея и нейната кал, разранените й ръбове и уязвимостта й, толкова по-красива ми се струва, толкова по-моя, на това некристистално аз, аз който ще се запозная със себе си. В тая изневяра на една фалшива любов към едно чуждо аз, към едно остаряло аз, в нейната смърт се ражда прошката ми към мен днес. И в тая прошка стените стават по-ниски, а небето по-близо.

И после отново ще прегърнем свободата на небето, на сърцето си, няма да забележим кристалния кафез обгърнал го отново, стъклените стени отново ще се издигнат чисти и тесни, в една тъмна нощ ще рухнат и в остротата си ще прорежат краката и венците, после пак ще е тъмно. И пак ще се събудим в язвата. И само тая искреност, само тая честност към мен ще ме изкарва от стъкления затвор и хвърля в калния, за да мога да видя красотата на  белезите и колко странно сини са те, като небе.