Като тебешир

небето е небъдене, отсъствие,
и само стъкленият вакуум
ръцете ти обсипани със пръстени,
очите ти за пролет лакоми.

и в синината на присвитите юмруци
вакуумът изпълва дробовете.
и излиняват в злато пръстите, ръждясали
и в слънцето горят дърветата.

такива вкопчени във своите копнежи,
впримчени в удавничния трепет,
пламъкът в зениците опожарява ириса
и ферментира в пепел

и в цялото ни тичане отново,
в преследване на призраци, химери,
обърканото взиране нагоре в бездната
пресъхналото лебедово езеро

изстиналите въглища във огъня
епилози за светулки, втори, трети,
четвърти ден откакто го погребаха,
пореден още жив в сърцето ти

…
Натискът в желанието за рисуване
пречупва кредата.